ПРОГРАМА

Детайли за събитие

Начало:18/05/2017 19:00
Местоположение:Зала България

Описание

НЕО БА/РОК


Диригент: Патрик Ертън
Велин Илиев, орган

БАХ Синфония BWV 42 от Кантата „Вечерта на същата събота”
РЕСПИГИ Сюита №1 Из "Старинни танци"
БАХ Синфония BWV 174 от Кантата „Обичам Всевишния от цялата си душа“
ПРОКОФИЕВ Симфония №1 "Класическа"

Тежко претоварен от мъчително отиващия си романтизъм, ХХ век търси изход от душната му болнична стая. Изходът е доста ясно посочен в манифеста Петелът и Арлекин, написан от Жан Кокто за френската композиторска група Les Six; без драстични манифести свой изход от парниковата ситуация търсят и ИГОР СТРАВИНСКИ, и Паул Хиндемит; по свой начин – Бела Барток, по свой – Сергей Прокофиев. След близо половин век трескав прогрес, Тристан-акорди, безкрайни мелодии, звукоописания, стремеж към колосалност на идеите, съставите и времетраенето, погледът се обръща назад, към Барока (частично и към късния Ренесанс), т. е. към епохите, в които музиката е по-трезво изкуство – изкуство, а не вещание, когато майсторството е в това да си в правилата, а не да ги нарушаваш, когато строгата радост движи ръката. Нео-барок или Нео-ренесанс: или Неокласицизъм – прозорец към миналото, отправен към днешното, огромен жест по актуализация на миналото и забравеното. Жест, впрочем изцяло лишен от патетика или умиление: музикантски диалог през времето. Неокласицизмът има най-различни форми и проявления – Концерт оп. 24 от Веберн и Вариации за оркестър оп. 28 от Шьонберг, Пулчинела, Аполон Мусагет, но и Canticum sacrum от Стравински, Соната за пиано от Барток, Матис художникът от Хиндемит, Пета симфония на Онегер, и Concert champêtre на Пуленк или неговата Френска сюита по Клод Жервез, Първа симфония и Ромео и Жулиета от Прокофиев. Има консервативен и радикален неокласицизъм, ироничен и сантиментален, такъв, който използва само конструктивни принципи, и такъв, който грижовно споделя отминали естетики.

В нашата програма са включени две творби на ЙОХАН СЕБАСТИАН БАХ. Освен защото това е Бах, още и по тази причина, че те служат за референтна точка, по която се подреждат останалите – да ги наречем, „неокласически“ творби. Без Баховата инструментална музика, подчертано – без неговите 6 Бранденбургски концерта, не е възможно да си представим Концерта в Es от Стравински, както и 7-те Kammermusik от Паул Хиндемит или от Паул-Хайнц Дитрих, или 7-те Tempi concertati от Константин Илиев. При това въпросът не е в това, че ние не можем да си ги представим, а че самите автори не биха могли. Оригиналното название на шестте концерта гласи Concerts avec plusieurs instruments, т. е – концерти с/за различни инструменти; именно разнообразието на тембри и на възможностите за смелото им комбиниране отваря нови перспективи пред традиционното concerto grosso. Следствие от това е и всеки път наново изобретяваната форма на концертите. Впрочем в нашата програма не са включени Бранденбургски концерти – и все пак са включени! Синфонията (увертюра) към кантатата Обичам Висшето с цялото си същество представлява всъщност контрафактура на първата част от Бранденбургски концерт №3, но в друга инструментална дреха: вместо струнни и чембало - avec plusieurs instruments. Другата синфония, към кантата Вечерта, ала на същата събота също е под подозрение, при това от авторитети като Джон Елиът Гардинър, че е заимствана или от друга кантата или, по-вероятно от изгубено concerto grosso. Издигнатото в композиционен принцип редуване на струнни и кончертино-група от дървени духови говори ясно, че този изгубен концерт е бил от типа a due cori. Стравински, чийто пиетет към Баховата музика се проявява още в Концерта за пиано, духови и контрабаси и клавирната соната, композира своя Концерт в Es по поръчка на американското семейство филантропи и меценати Робърт Уудс и Милдред Блис; поръчката изрично включва позоваване на Бранденбургските концерти. Наистина, още въвеждащият канонично разслоен пасаж твърде напомня на същия Трети бранденбургски концерт, за който стана дума по-горе; с присъщото си магическо умение Стравински прави щото музиката да напомня едновременно Бах и един фактурно по-аскетичен Петрушка. Втората част излага нашироко типична фугова тема, от която обаче не следва фуга, а поредица дансантни вариации. Финалът комбинира остинатни пулсации, явна алюзия с въведението на Пета симфония на Чайковски и предчувствие за Симфонията в три части. Какво е това – полистилистика? - термин, който доста по-късно ще въведе АЛФРЕД ШНИТКЕ. По-скоро стилистични маски, под които се крие играещият ту сериозно, ту по-лекомислено композитор. В своята пределно известна Сюита в стар стил Шнитке използва музиката към два филма: Спорт, спорт, спорт и Похожденията на зъболекаря. Иронията, на пръв поглед – простодушна се вижда с просто око тук. Както и в по-късно написаната Moz-Art, композиторът си служи почти изключително с клиширани, „класически“ фигури и каденци. „Ето ви пределна класика“, сякаш казва той на рязко критикуващите го за „модернизъм“ институции и публики. Подобен род полузакачки самият Шнитке определя остроумно като „истински фалшификати“. ГЕОРГИ ТУТЕВ се възхищаваше истински от високото майсторство на ренесансовите и барокови композитори, а Бах беше негов еталон. В музиката им откриваше спонтанната чистота и вглъбеност в самата музика, които намираше за най-висока артистична похвала изобщо. Подзаглавието на Ренесансова музика се превежда като Музиката прославя тези, които са вещи в нея. Пиесата е сюита от различни танци, някои теми са заимствани от стари кодекси, други – съчинени от самия композитор. Той впрочем не намираше противоречие между 12-тоновата техника, която използваше и полифонията на старите майстори; в този смисъл Ренесансова музика е колкото екзотична, толкова и много лична пиеса на Георги Тутев – един ведър поглед към миналото с днешни очи.

   Купи билет онлайн