Морис Равел – Гробът на Купрен

 

Prélude. Vif
Forlane. Allegretto
Menuet. Allegro moderato
Rigaudon. Assez vif
 
Гробът на Купрен е сюита за соло пиано, която Морис Равел Композира от 1914 до 1917 г. Тя е в шест части, които следват модела на бароковата сюита. Всяка част е посветена на паметта на приятел на композитора (в един от случаите - двама братя), които са загинали в битките на Първата световна война. През 1919 г. Равел прави оркестрова версия, но в нея липсват две от оригиналните части. Заглавието предполага програмна творба, описваща това, което си вижда и усеща при гроба на Купрен. „Tombeau“ (фр. гроб) обаче, е музикален термин популярен през 17-и век, който означава „пиеса в памет“. Конкретният Купрен (от фамилията музиканти, известна в продължение на два века), когото Равел най-вероятно има предвид, е Франсоа Купрен „Великият“ (1668–1733). От друга страна обаче, Равел заявява, че неговото намерение никога не е било да имитира или да отдава почит към Купрен в частност, а по-скоро да отдаде почит по-общо към чувствителността във френския бароков клавирен стил. Това се отразява върху структурата, която имитира бароковата танцова сюита. Като подготвително упражнение Равел транскрибира една форлана (италиански народен танц) из Четвъртата сюита от Кралските концерти на Купрен и от тази пиеса възниква структурата на форланата на Равел. Другите части се основават по подобен начин на бароковите форми. Равел също така съживява бароковите практики чрез своята характерна употреба на орнаментиране и модална хармония. Така или иначе, неокласицизмът се проявява чрез остротата на хроматичната мелодия на ХХ в. и пикантните хармонии, особено в дисонантната Форлана. Въпреки пустотата, която Равел чувства както след смъртта на майка си, така и на своите приятели през Първата световна война, Гробът на Купрен запазва усещане за безгрижност. Когато е критикуван за тази безгрижност и веселост, Равел отговаря: „Мъртвите са достатъчно тъжни в своето вечно мълчание“. Първото изпълнение на оригиналната клавирна версия е на 11 април 1919 г., дадено от Маргарита Лонг в зала Гаво в Париж. През същата година Равел оркестрира четири от частите (Прелюд, Форлана, Менует и Ригодон). Премиерата на тази версия е през февруари 1920 г. Рьоне-Батон дирижира Оркестъра на Паделу. Равел оркестрира много от своите клавирни пиеси, но тук достига висотата на своите оркестраторски умения като превръща една силно пианистична пиеса във великолепна оркестрова сюита със съвсем леко загатване за нейния произход.